Аз съм старец, с дълга бяла коса и дълга бяла брада. Наоколо няма къщи, някъде на високо съм в планината. Държа нещо като тояга или жезъл. Имам някаква сила. Чувствам някакво вълнение в този образ.
Вечерта съм с други хора, само мъже сме. Насядали сме в кръг на земята около огън. Аз говоря, а те само слушат. Разказвам им за знанието, за истината. Изглежда съм някакъв гуру, мъдрец.
На другият ден се виждам из някакви поля, дори няма толкова дървета. Просто се разхождам, усещам спокойствие, безгрижие. Сякаш съм в някакъв различен свят от нашия, където всичко е забързано, все искаш да правиш нещо, да постигаш.. Тук просто живееш, радваш се, благодарен си, че съществуваш и те има, няма суета… Нямам нужда от храна, нямам жена, деца, дори и дом нямам.
След това се виждам на високо, духа много, много силен вятър, а аз не помръдвам. Чакай… не мога да разбера на високо ли съм или над вода, странно е. Чувствам се много добре, в пълно спокойствие. И в бури и ветрове и дори да преливат океани, морета, каквото и да е, сякаш съм непоклатим, изпълнен с вътрешен мир.
Това беше част от преживяното по време на регресия на една млада на възраст, но не и по душа дама.