Р.- Лилаво, виждам лилаво-черен тунел и светлина в дъното. В кола съм, пътувам в тъмен, дълъг тунел. Виждам се на предна седалка, с тъмни дрехи. На около 30-35 год съм. Шофира приятеля ми, отиваме някъде на почивка. Не го виждам как изглежда, само силует е, но знам, че е той. И брат ми също е в колата. Има някакво странно чувство за неизвестност и за паралел между минало, бъдеще… Все-едно това е било в миналото и в същото време ще се случи в бъдещето. Това са брат ми и приятеля ми от настоящия живот. Излизаме на някакъв път, непознат, не е в България. Излизаме от тунела и веднага се озоваваме при вода. Пътят минава покрай морето, светло синя вода. Може би към Скандинавски страни или северно море. Времето е приятно, но е облачно, по-мрачно. Отиваме на гости в някакво имение на по-равнинна местност. По-старинно е, светло кафяво, има капаци на прозорците, по-средновековно е, има градини. Посрещат ни някакви хора. Мъж, жена и дете, близки са ни. Не сме се виждали от години. Развеждат ни отвън, много е приятно. Още не искам да влизам вътре. Разказваме си за живота на всеки, не можем да се наприказваме. Вечерта сме на голяма маса, подредена със свещници, чинии, като от средновековието. Стила на къщата е немски. Има още едно семейство, техни приятели. Сега се запознахме с тях, те говорят на немски. Масата е отрупана с храна, говорим си и е много приятно. Сутринта се виждам в градината, рано е, тъкмо изгрява слънцето. Има цветна дъга, валяло е дъжд и сега слънцето ме озарява. Презарежда ме, става ми светло, много е приятно, чувствам се много добре. Има много растителност. Има и животни, коне, радвам им се. След това излизам от имението и тръгвам по един хълм, колкото повече се изкачвам, толкова повече достигам слънцето. Чувствам много силен позитивизъм. От върха на хълма се виждат пътища. Седя си на хълма и се наслаждавам на гледката, радвам се. Оставам там няколко часа. Няма други къщи наоколо, извън населено място е, зад хълма има други имения, но са разпръснати. По- късно отиваме на едно езеро на пикник, аз съм с тях, но се отделям настрани, за да се любувам на природата и на местността. Презареждам се на това място. Отдавам се на пълна почивка, оставаме там няколко месеца, около половин година.
Аз- Върни се малко по-назад, преди да тръгнете на почивка и ми кажи какво правиш?
Р- Преди да дойдем тук се занимавам с нещо. Изолирам се, тъмно е. Сама го правя, в къща, няма никой. Стените са тъмни, правя нещо на графика на компютър, все-едно вътрешен интериор, но го моделираш много съвременно напред, някакви модули, нещо, което ще се появи напред. Някакви пространствени графики, които ще са за къщи, за обзавеждане, но някакви много различни сгради, все-едно не са от миналото, а са от бъдещето.
Аз- Хм, интересно.
Р- Все-едно проектирам нещо да кажем, което ще съществува след 20 год. Не за сегашното време, в което живеем. Все-едно сградите изглеждат като такива огледални, нали това проектирам, това правя, все
-едно стените им са с някакви дигитални неща и отвътре и отвън. Все-едно са дигитализирани сградите и аз правя това като проект, което ще се осъществи в бъдещето. То е като идея аз да го изградя и да се осъществи. Нещо мащабно е, не е малко. Стаята, която работя е тъмна и направена от такива, не пана, ами все-едно… тази дигитализация е вътре. Тавана все-едно се движи, като ленти, как да ти го обясня, не е боядисано, не са тапети, ами е конструирано, все-едно се движи самото пространството. Стаята ми изглежда така, както ще проектирам този проект. Отвътре е така, но отвън не. Вътре съм я направила така, както ще изглеждат сградите в бъдеще. Но нещо не мога да разбера точно в кое време се намирам. Преплита се… Правя нещо за бъдещето, което ще бъде мегаполисно. Лесно ми е, отдава ми се.
Живея с приятеля ми, брат ми и неговата приятелка, но тя много пътува. Аз и тя работим повече часове от мъжете. Те са си изградили техен бизнес и работят до обяд и се прибират вкъщи. Имат повечето свободно време и печелят повече. Аз сега работя в някаква сграда, съвместно с други хора в екип. Прибирам се късно вечер, не както преди, когато работех вкъщи и свършвах в ранния следобед. Имаме момченце, а брат ми момиченце. Всички живеем заедно. Мъжете имат повече време за децата.
Аз- Отиди още напред във времето в някой друг важен момент.
Р- Вече съм на около 60 и съм на нещо като конференция, с много хора, сигурно 2000 човека. Аз говоря за проекта, който сме изградили. Всички ме слушат.
Аз- Добре, сега отиди в момента на физическата смърт. Как настъпва, на колко си, къде си?
Р.- На около 80 и няколко, вкъщи в леглото съм, не съм болна. Просто настъпва. Чувствам една лекота, радост, вълнение.
Става емоционална и се разплаква.
Аз- Как си? От къде идва тази емоция?
Р.- От изминалия живот, щастлива съм от преживяното.
Аз- Защо видя и преживя точно това? Кое ти е полезно за настоящия живот?
Р.- Доволна съм от преживяното, от постигнатото, но сякаш тези проекти ми бяха като фикс идея и не ми оставаше никакво време за мен и близките ми, както и сега работя много… Искаше ми се да прекарвам повече време с най-важните хора.
След процеса:
Аз- Добре дошла.
Р.- Чакай, че ти направо си ми изкарала всички емоции. Никога не съм се отпускалала така.
Аз- Как си?
Р- Супер, много интересно, все едно спя и говоря. Чувствах се емоционална, но виж как се събуждам, нямам никакъв стрес. Тази емоция трябваше да излезе от мен и се чувствам много добре. Отпусната. Ти си много различна, не бих отишла при друг човек. Все-едно нещо изчезна от мен, освободих се от отрицателните емоции.