Всички умряха в много кратък период. Майка ми, баща ми, кучето ми. Аз живея с някакво негодувание към света и това не е от сега, а откакто се помня. Дразнят ме всякакви несправедливости, има разочарование в мен и сякаш съм се затворила за света.
Искам да знам какво се случва и от къде идва всичко това. От много отдавна се интересувам от тази тематика и исках да си направя регресия, но не исках да е при, който и да е, а да усетя човека. Теб много бързо те харесах и усетих, че ти си моя човек и времето е дошло.
Това беше част от споделянето на С. преди Регресия, а ето и част от преживяното:
– Виждам жени и деца, земеделци със сърпове. Много е странно, защото хем ги виждам да берат реколта, хем, че са в облаците. Едното е виждане, другото е усещане. Виждам ги в облаците и същевременно знам, че са земеделци и берат реколта, но са все жени. Няма мъже, само жени и деца. Животът им е блажен и спокоен, необременен.
Аз съм малко момиче. Просто си седя в селото, сякаш знам, че жените ходят на полето, а аз си седя пред къщата в селото. То е някакво каменно, много странно село, не е такова българско, ами все-едно някак по-аристократично село в Австрия или Италия. Всичко е каменно, много приятно.
Аз просто си седя пред вратата на някаква къща, сигурно е моята и чакам да се върнат. Но не ми е притеснено, по-скоро ми е скучно. Селото е богато, всичко е устроено, спокойно е. По улиците минават карети или каляски, търговци.
Аз съм облечена с такава бяла със синьо рокличка. Отдолу сякаш бяла риза и отгоре синя рокля, всички жени са облечени еднакво. Постоянно така се ходи, като на парад все-едно. Косата ми е вързана, не я виждам, но я усещам.
Не знам защо виждам постоянно едно чакане и отегчение. В смисъл не знам дали го виждам или го усещам. Просто седя пред тая къща и какво чакам…
Като ми каза да отида по-напред и станах по-голяма, на 15, 16 год. Виждам, че съм на търговската улица на някакъв парад. Нещо се празнува. Животът е спокоен и скучен, отегчителен е. Чувствам се добре, но вде-едно съм слугиня в някаква къща, по-висок клас. Явно съм сама, явно съм сираче, но не знам какво е станало. Имала съм семейство, поне майка съм имала със сигурност. Сякаш баща ми и братята ми са умрели на война, а майка ми до последно съм я чакала пред тая къща. Изоставили са ме.
Това са родителите ми от този живот, само че изглеждат по-различен начин и имам двама братя, които ги усещам като двама мои, много близки приятели от настоящето.
Мама си е тръгнала, когато съм била на 11, 12 год, изоставила ни е. Не се е чувствала добре с нас, в това ежедневие, да се грижи за децата, за домакинската работа, била е отегчена. Баща ми и братята ми са мъртви, била съм на 15, 16, когато са умрели.
Сега се върнах отново на парада, чакам някого. Да, имам приятел. Той е на висока длъжност, а аз сякаш се срамувам от себе си, от потеклото си. Той ме е видял на улицата и ме е харесал, аз до тогава не съм си давала сметка как изглеждам, че съм красива.
Като отидох още по-напред във времето виждам сватбата ми, на някакъв остров е, в тесен кръг. Това е мъжът ми от този живот. Там в миналото сме били заедно още от тийнейджъри. Той винаги ми е помагал и подкрепял, и там и сега. Животът ни е спокоен, имаме две деца, но аз някак не се чувствам щастлива, макар, че ги обичам и него и децата…
Отивайки още по-напред във времето се виждам вече стара, чакам да умра, омръзнал ми е този живот, изморена съм. Умирам от старост в съня ми. Посрещат ме всичките ми близки, казват ми, че добре съм се справила, но аз им се сърдя за решенията да си тръгнат толкова бързо и да ме оставят. Не съм доволна от изминалия живот, все едно е бил напразен, не съм живяла, а просто съществувах. През цялото време чувствах негодувание, разочарование от света, че са ме изоставили толкова рано. Не успях да го превъзмогна през целия живот. Аз съм млада душа, нямам много опит на Земята и имах нужда от тяхната любов и грижа.
След процеса:
Аз- Защо се върна в този минал живот? Какви са изводите, които можеш да направиш?
С.- Този живот много прилича на настоящия ми. Аз очаквах да видя нещо много по-тежко. Беше нормален, спокоен живот, но както и сега, усещам това негодувание към света, че отново ме изоставиха толкова рано.
Мисля, че трябва да променя възприятията си, да се науча да приемам решенията на другите и по-скоро на близките ми, да осъзная, че и те имат своя път и своите уроци. Това ще ми помогне да се отърся от това да мисля, че аз съм права и всичко трябва да се случва по моя начин. Така ще имам възможността да не изживея и този живот като миналия в такова апатично състояние и негодувание към всичко и да живея истински.