Физическата смърт на баща ми настъпи докато празнувахме деветнайстия ми рожден ден в чужбина. Както едни танцуваха, други седяха на масата, изведнъж той започна да се дави сякаш не му достигаше въздух. Изведоха го навън на чист въздух с идеята да започне да диша нормално, защото вътре беше топло и задушно, а навън студено със свеж въздух. Аз останах вътре… Слушайки суматохата отвън… „Бързо викайте линейка, да не си е глътнал езика, няма време да чакаме линейка, ще го закараме ние.“
Тръгнаха, а аз останах. Малко след това тръгнах и аз към болницата, бях с тогавашния ми приятел. Влязохме в чакалнята да изчакаме доктора. Когато дойде каза нещо, а приятелят ми само ме прегърна без да казва нищо. Питах какво става, какво каза, защото тогава не говорех още езика, а той ми каза, че трябва да го видя. Усмихнах се и казах: „Значи всичко е наред…“ , а той ме прегърна още по-силно, казвайки: „Трябва да го разпознаеш.“
Може би се питате защо разкривам толкова лична и съкровена история от живота ми??? В никакъв случай не е, за да предизвикам съчувствие или да вляза в ролята на жертва.
Споделям я, защото искам да изкажа чувствата, които изпитвах.
Да, бях тъжна, плаках, а в същото време сякаш чувствах някакво спокойствие, някакво облекчение, дори за момент радост, сякаш вътрешно знаех, че до тук приключват страданията му и е време за нещо ново, време е да продължи пътя си… Никога не съм го споделяла с никого, защото знам, че е нормално да страдаш, когато някой близък ни напусне и бих била осъдена за нещата, които мисля и съм изпитала… Сега обаче го споделям и разбирам начина, по който съм се чувствала…. Просто вътрешно съм знаела, че това е просто преход, че е време да смени това физическо тяло с ново и да продължи развитието на душата си.