–
Споделям регресията на Т. лично написана от нея…
Приятно пътуване….
От години търся регресионист. В търсене на такъв няколко години чакам ред при един известен писател, който през лятото не приема, защото живее на село. Зная,че няма случайности в живота ни на простосмъртни и пред погледа ми попада името на Кристина, млада,надеждна психоложка, написала книга. Любопитствам и изчитам блога й. Решавам да й пиша и получавам отговор! Ура! Уговаряме се и аз съм в очакване на телефонното обаждане.Легнала съм удобно и съм покрила очите си за всеки случай , за да не се изкуша по време на сеанса ни. Оставам се гласът да ме води и попадам във вълшебна приказка. Духовният ми водач е в образа на Каспър, духчето приятел. Хваща ме за ръка и поемаме заедно да се носим в пространството. Чувствам се спокойна и любопитна. Под нас виждам огромно дърво с гъста сянка, а под него множество деца да играят и да се гонят. Духът ми на дете е сред тях вероятно. Изпълнявам каквото ми каже гласа и сме в тъмен дълъг коридор. Не ме е страх от тъмното.
Каспър е с мен и не ми пуска ръката. В края на коридора влизаме в кръгло помещение пълно с рафтове до горе с книги. Хиляди книги в огромното кръгло помещение, добре осветено. Няма прозорци, а светлината е топла и бяла. Поглеждам нагоре и вместо таван виждам прозрачен купул, през който нахлува светлината. Срещу мен има огромно бюро и човек зад него. Приближавам се. Човекът пише с писалка с писец и го потапя в мастилница, кръгла и прозрачна, а стъклото е като на чертички. Човекът е възрастен, на около 50-60 години. Облечен е в кафяв домашен халат. От двете му страни има купчини книги. От негово дясно са по-малко но в няколко редички, а в негово ляво са повече и купчинката е по-висока. Повдига глава и познавам, че това е татко. Не е лекар. Усмихва се благо и не е изненадан, че ме вижда. Телепатично си говорим. Питам какво да правя с огромната му архива научни изследвания. Сочи ми с поглед към дясната купчина книги. А аз, мога ли да пиша? Сочи с поглед към другата страна. Но те са много? „Пиши. Не е трудно. Виждаш как става. Лесно е. Можеш!“ Мама се появява от дясната му страна, но изглежда млада, а в живота тя бе година по-млада от него. Застава права и ме гледат двамата с много любов. Разплаквам се и сподавено преглъщам сълзите си. Трудно ми е да отговарям на гласа, но го правя и разказвам. Чувствам се като малка, както едно време, но някак оправдала очакванията им за себе си. Прегръщам ги, но
чувствам,че и моето тяло е безплътно, като това на Каспър. Пренасяме се отново в коридор и стигаме до врата, но без врата в бяло пространство, сякаш сме в отворен самолет. Прелитаме и виждам, че скачам от кей. Висок, каменист. Пред мен е море или океан с прозрачно синьо-зелена вода. Аз съм млада с красиво стройно тяло като амазонка. Имам бюстие и поличка. Виждам как се насочвам към дъното на морето и попадам във водното царство на многоцветни красиви риби,раци,корали. Не ми трябва въздух, плувам като една от тях. Свободно и забавно ми е. Излизам от водата на брега и отивам недалеч до една колиба, пред която стара беловласа жена вари рибена чорба в бакърен малък казан на огън от съчки. Тя ме кара да донеса вода с менци на бъклица от извор прясна вода, недалеч от мястото в една гора. Нося водата и не се задъхвам. Чувствам се млада и силна. Възрастта ми е около 15-16годишна. Близки сме с жената, но не я познавам. Тя ме е отгледала. Гласът ме кара да видя как съм попаднала при нея.
Виждам кош с бебе и задните червени светлини на американска голяма кола от миналия век. В колата са майка ми и баща ми. Много са млади. Мама оставя коша с бебето на прага на малка тухлена къща със светеща лампа на входа. Не й е мъчно. Не прегръща бебето. Няма бележка. Тръгват. Не се обръщат назад. Имат мисия. Аз съм се появила неочаквано.Слаба,бедно облечена жена, живуща в единствената стая на къщата си сама ме води в сиропиталище и казва,че съм оставена пред вратата й предната вечер.
Някъде на 2-3 годишна възраст идва тази жена, която ме отглежда и носи писмо. Дават ме на нея. Не умея да говоря, но съм кротко дете. Гласът ме кара да прочета писмото. Написано е с много ситни букви и е дълго. Красиви калиграфски или арабски букви. Различавам буквите „А,Н“
В този си живот се казвам Ани. Познавам ситния почерк на баба ми от този си живот. Така съм попаднала при тази жена на острова. Гласът ме кара да се видя след 10-15 години.Излизам от многоетажна скъпа офис сграда. Облечена съм в костюм и в чантата си нося документи. Вратата е въртяща се. Наоколо има все такива сгради, няма дървета. Спирам такси и се прибирам в дома си. Едно голямо помещение на различни кътчета с много светнати лампи. Сядам на масата и разтварям документите. Работя до късно. Сама съм. На другия ден отивам на работа и съм на висок етаж, но при мен идват от долните етажи и ме питат нещо, а аз давам заповеди. Не съм изморена, не се чувствам натоварена. Слаба и красива бизнес дама съм.
След още 10г виждам себе си клекнала на пясъчника при две деца момиченце и момченце. Къщата е голяма и богаташка. Мъжът ми пие кафе и чете вестник на верандата и ни гледа. След още много години в края на живота ми аз съм в едно огромно дървено легло като с балдахин отстрани и от двете страни са моите деца на около 40-45годишна възраст облечени в богати черни костюми. Дъщеря ми е с кокче и двамата гледат сериозно и с наведени глави. Аз съм слаба малка с бели коси, но младолико лице. Нямам болен вид и явно нещо съм им говорила. Стара съм и чакаме да си отида от живота. Не съм болна, нищо не ме боли, просто съм немощна и стара. Мъжът ми го няма. Гледам светлината към прозореца.
Гласът ме пренася в друг живот. Летим с Каспър и сме над едни прашни пътища. Летим над пустинята. Виждам себе си с едно момиченце на 4-5годишна възраст. Държим се за ръце. Гледам от горе и не виждам лицата ни. Движим през прашните улици и попадаме на живописен пазар за плодове и зеленчуци. Всичко ми прилича като от приказките на Шехеризада. Момиченцето, вероятно дъщеря ми, все гледа настрани. На една сергия опипвам нещо от кожа и чувствам мекотата й. Пуснала съм за миг детето. Подавам ръка отново да хвана ръчичката на момиченцето и него го няма. Изпадам в паника. Пищя и крещя името й. Гледам като филм на ужасите мъката на майката. Всички хора от пазара започват да се щурат и да търсят момиченцето и не го намират. Гласът ми каза да се превърна в птица и да видя отгоре какво е станало и къде е изчезнало детето. Разтварям криле като голяма бяла птица и забелязвам в края на огромния пазар млад маг да дърпа като с въже от пушек детето. Пушекът е виолетов. Магът е красив арабин, бял, със сиво-сини очи около 20-ина годишен.
Момиченцето се втурва с отворени ръце и той я гушва в обятията си. Отвежда я на черен кон и ги изгубвам от поглед. В този живот аз оставам самотна и не се усмихвам. Остарявам и съм напълняла в нещо като харем. Покрай мен има само жени и няколко евнуси. Аз съм старша и най-старата в харема. Ежедневието ми е натоварено, но съм блага, тъжна и кротка жена.
Другите ме обичат и слушат. Допитват се до мен. Гласът ме кара да видя какво се е случило с откраднатото дете. Понасяме се заедно с Каспър и виждаме от високо, че красивият маг е вече поостарял, но гледа с любов в очите младото момиче, изящно и красиво, безгрижно и щастливо.
Това ме кара да си мисля,че този маг е баща на детето,а не я краде, за да я прави своя жена. Отглежда я с любов и бди над нея. Явно, че аз съм избягала с детето от него в младите си години. Не се виждаме с момичето до края на този ми живот. Аз тъгувам, но детето не знае и не пита за мен.
Гласът ме насочва към проблема с болките в краката и кръста ми. От къде е и как е възникнал. Отново с Каспър се понасяме като безтегловни духчета и виждам една невероятно красива бална зала. Наредени сме в шпалир момчета и момичета. Роклите ни са дълги с дълбоко изрязани деколтета. Момчетата са с фракове. Музиката е салонна. Танците са красиви и плавни, много ми харесва. Аз обичам да танцувам и се гледаме с обич с моя партньор. В очите ни има много любов. В един момент той трябва да ме хване през кръста и да продължим танца, но той се забавя и аз падам в поза шпагат. Нещо изщраква в кръста ми и аз застивам неподвижно в адска болка. Всички се събират около нас и наблюдават сцената пляскайки с ръце, като мислят, че това е част или нововъведение от танца и ни се възхищават. Моят партньор ме вдига за кръста и понася без да стъпвам до края на танца. После ме носи да легна и дълго време не ставам,докато ми се оправи и възстанови кръста и болката не изчезне.
И още един живот, за да разберем от къде произлиза болката в дясното ми коляно. Аз съм гимнастичка. С черно трико с дълъг ръкав. Трикото е от памук. Това ме кара да си мисля,че е паралелен живот, защото в младостта ми имах такова трико. Гимнастиката е или художествена или спортна гимнастика,защото се виждам да правя шпагати и на греда. В един елемент от изпълнението на гимнастичекия ми номер десният ми крак е сгънат на две и пръстите на краката ми са под тялото ми в седеж. Трябва с другия крак да се наема и да направя премятане напред,нещо като кълбо напред във въздуха и тогава да стъпя на десния си крак при завъртането. Обаче нещо пука в коляното ми и аз на практика не мога да изпълня номера си.
По-късно съм на греда и от мълниеносна силна болка в крака и кръста падам от гредата и повече никога не се състезавам. Продължавам в този си живот като треньор на малки деца.
Дребничка и слабовата си оставам, но провлачвам десния си крак. Не ме боли, но си остава трудноподвижен.
Гласът ме накара да погледна и в акашовите записки, но не успях да разчета нищо. Видях на папирусите букви, непознати и нищо не значещи за мен.Завършихме сеанса със заключителни обнадеждаващи думи за здрав и хармоничен живот.
Чувствах се като след филм, прекрасен, вълшебен!Това, което сега ме кара да си мисля дали не е плод на собствената ми фантазия, на онова, което искам да ми се случи по метода на Силва или наистина е било фрагменти от множеството ми животи преди настоящия. Какъвто и да е отговора, на мен ми хареса и се чувствам доволна и благодарна на Кристина, че през цялото време бе с мен и ме направляваше с търпение и
спокоен тон. На места ме караше да бъда по-оптимистична и да продължавам напред!